Постинг
28.12.2007 09:17 -
Равносметно
Айде наближи ли края на годината и започвам с размислите за страстите, за уроците, за хубавото и за лошото. Никаква година. Май така мога да я определя. Загубите й бяха твърде болезнени. Не знам дали бях по-истинска или толкова се старах да слагам маски, за да не ме питат какво боли толкова, че ми стана навик. Сега може би дори аз не мога да се позная. Запознавам се със себе си всеки ден. Ако съм в настроение за запознанства въобще. Научих си трудните уроци, но не знам дали съм готова да живея според наученото или съм способна да си чупя главата в още по-твърди стени. Ей така, от инат или защото не ми се бори с нищо вече. Защото съм по-способна да разруша нещата, да ги оставя да свършват вместо да правя усилия да градя. Какво да се прави. А моята друга част от сърцето ми разрушава себе си. Като двете черно-бели половинки на една душа. Не че аз съм особено бяла. По-скоро той е по-добрият, знам ли, това не разбрах. И не се излекувах от тази болка. И вероятно нечие друго сърце се чуди къде се губят понякога очите ми, защо мълчат устните, а мислите ми бягат по други хоризонти. И все пак успях. Успях да видя красиви места, които не съм виждала. Успях да ида на море и да направя една много хубава ваканция. Успях да си докажа, че мога и сама да се справям, макар желание да липсваше. Успях да спечеля нови приятели. Успях да видя голяма част от старите. Успях да се намирам в малките неща. Успях да се сетя как се живее и сам /все едно си проходил отново/. Успях да се справя с трудните ситуации. И да, не успях. Не успях да го забравя, не успях да избягам от болката, не успя сърцето да спре да кърви /но се борих/. Не успях да осъзнае и преживея болката от загубата на много скъп човек. Не успях да задържа един "приятел" до себе си. Не успях да сменя работата си. Не успях да се науча на търпение и май не успях да бъда по-добър човек. Дори не знам дали искам да съм добър човек или кучка. Добрите хора се доверяват, а аз не мога. Не мога да вярвам и не мога да живея в съмнения. Дали изневярата не е стремеж да си една крачка напред? Да си наранил преди теб да наранят? Нищо, че винаги нараняваме предимно себе си. Разкъсваме се на хиляди парченца дишаща, обичаща, жива плът. Не успях да събера парченцата. Не успях да стана пак цяла. Вече ям без теб, вече спя, но не успях да стана цяла.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 15
Архив
